Стихове

От твойта красота попивам, август –
обсипан си с лъчи и сочен плод.
Прегръдката ти – ширната безкрайност
от слънчогледи, пълни със живот.

А колко много искам да останеш,
тъй дълго, като цели пет лета.
И сладките си тайни да разкажеш,
сред дъхави полета със цветя.

Жадувам те, защото си спокоен,
усмихнато щастлив, небрежно бос.
Със тебе всеки ден е празник троен,
на който съм поканен – знатен гост.

Чаках те, лято, да дойдеш с усмивка –
Слънце, огряло с лъчи.
Ти ме обгърна със златна обвивка –
мойте мечти възкреси!

Чаках липите ти, чаках цветята
и пеперудите с тях.
Буйни реки, освежили земята,
песни на птици и смях.

Радостен смях на деца, закопнели
в луди игри да крещят.
Твойте ухания – дръзки и смели,
да украсят този свят.

Чаках те, ето – не беше напразно,
щом слънчогледи цъфтят.
Ти си магично, безумно и страстно –
тук си, а аз съм богат!

Видях те и нарекох те – Омая!
Къде попаднах, още питам аз?
Това ли името ти бе – не зная?
Оставам в плен до сетния си час.

Кажи ми, кой те майсторски извая?
За мене ти не си от кръв и плът,
щом слезе непокътната от Рая,
по слънчев лъч, а не по земен път.

Аз ще те помня, докато ме има
и в песни дивни ще те възнеса.
Ти топлиш ме във ледената зима,
до тебе жив съм, няма да умра!

Какъв за Бога беше тоя трясък
и тази вцепеняваща вълна?
Душата – скъпоценен камък с блясък,
разби се на стотици стъкълца.

А бе сапфир, сред каменна градина,
цирконий във езерна вода,
рубин – обгърнат в нишки от коприна,
седеф – облян от Слънце и роса.

Сега обаче, след нечуван трясък,
търкалят се отчупени стъкла.
Строши се лупата, с която аз съм
насочвал топлина към теб – с душа!

Ще те открия, даже в леден вятър!
Не се предавай в тая буря зла!
Към тебе ще ме води топлината,
на нежната изгубена душа.

Снежинките ще бъдат твой приятел
и в ледените стъпки на нощта,
под пушеци от огън на гадател,
ще те закрилят, да не си сама.

Кръвта ти ще изпълни всички вени,
за да се бориш с жилещия мраз.
Очите ти, не ще да са студени,
щом глътка жар за тебе нося аз!

Намерих те – във тъмното светулка,
в небето нощно – падаща звезда.
Звукът във тишината – на цигулка,
проблясващ лъч сред гъстата гора.

Намерих те – морето те донесе,
послание в бутилка си за мен.
Онази тъжна, но красива песен
и щом те чух осмисли моя ден.

Намерих те – ключът си от вратата,
на онзи чудотворен светъл храм.
Със тебе аз изгубих самотата,
а сто години бях прекарал сам.

Нали ми обеща, че в късна вечер,
горещо дива ще си под липата
и аз, едно подлъгано човече,
очаквах до безкрай сред аромата.

На цъфнала липа – приют за двама
във юлска нощ за сладострастен пир,
а тебе няма те, въобще те няма
и аз заспах сред дъхавата шир.

В съня ми появи се окрилена,
закичена с цветчета от липа.
Затича се, прегърна ме засмяна –
събудих се щастлив на утринта.

Макар, че в тая нощ не беше с мене,
не се почувствах изигран, унил.
Липата ли, разцъфнала навреме
ме омагьоса – сякаш с теб съм бил!

Косите ти се разпиляха нежно,
връз топла гръд, жадуваща милувка.
Да те обгърна беше неизбежно –
в пустиня ти си, аз съм водна глътка.

Обречени сме, всичко друго – вятър,
пред бездната съм – твоите очи.
В бездънна яма полетя душата,
не трябва друго, само се мълчи!

За думи няма място, няма време,
плътта е жива връзка между нас.
Кажи, че искаш ме – отвътре стене,
една любов пропита с дива страст.

Преливаме един във друг, това е
връх и небе, море и пясък бял.
Какво от нас накрая ще остане –
аз просто искам да съм оцелял?!

Ти появи се и обзе ме
с неземно цветна красота –
в кафяво, жълто и червено,
играеш танц красив сега.

И радвам се, че си богата
на плод, на сладост, на мечти,
щом спреш се леко до вратата,
докосваш нашите души.

Не ме засипвай ти със сълзи,
това е само хладен дъжд,
донесен с твойте стъпки бързи,
с тъга покрил ме изведнъж.

Но ти си сладка, не опасна
и глупаво е на тъга
да е душата ми подвластна.
Роди се златна Есента!

Лилавото ме тласка да лудувам,
сред топъл вятър, люляци и нощи.
Лилавото ме кара да сънувам,
как рея се сред залези разкошни.

Лилавото ме следва с тихи стъпки,
на крехки теменужени цветчета.
Лилавото е напористо в пъпки,
на млади минзухарени полета.

Лилавото е блясъкът в дъгата,
прелял се от червеното във синьо.
Лилавото е танц сред тишината,
на пеперуди със крила – ветрило.

Лилавото е като дива бездна,
в която искам аз да се разлея.
Лилаво е след раната болезнена –
зарастваща, когато се засмея.

Една китара ми напомня лятото –
окъпаните в зноя сладки дни,
обгърнати на слънцето във златото
и на росата в свежите следи.

Китара звънка – струните опънати,
ухание на мека благодат,
дъгата юлска с цветове разгънати,
дъхът на детелина, липов цвят.

Свири китаро, доведи ми лятото
и страстите сред цъфнали вълни,
на тучните ливади – пребогатото,
на птици непрестанните игри.

Подсещаш ме, че има смисъл,
струва си да притая се в зимния печал.
Защото знам, пантофите обуваш си
и тръгваш мене да ме стоплиш – цял.

Погледнах през студеното стъкло–
навън са сенките на майска вечер.
И сякаш ще се слея във едно
с нощта – на меланхолия обречен.

Танцуват само хладни ветрове,
погалили пътеката пред двора.
Бреза поклаща леко рамене
и с мене иска да си поговори.

Проблясват бегло лунните лъчи,
пробиващи през дупчици на облак,
а аз примигвам леко със очи,
обречен да треперя като просяк.

Аз тичам в нацъфтели лавандули –
лилаво е цветът на моя свят.
Танцувам, нека полъха ме брули
със своя неподправен аромат.

Това не цвят е само, а фурия –
изгрев и залез слели се в едно.
Творение – очите да го пият,
такова нещо – не, не е било!

Безкрайни лавандулови полета,
във вас потъвам – моя свобода.
Сънувах ви и вдъхновен съм,
ето – отивам за лилавата боя!

Аз искам да ме нарекат Октомври –
ще засияя с неговия чар,
облян от скъпоценните му форми,
благословени във природен дар.

Листата цветни, нежната усмивка,
на слънце със флиртуващ силует.
С накацали пернати за почивка,
пред труден път, но пак от тях поет.

Дари ме с плодовете на лозята,
полей ме с техния уханен душ,
че тая кръв родена на земята
в едно ни свързва – никой не е чужд.

Изпълнен си със благост правоверна,
родила се от твърдата земя.
Нека останем, без прашинка в черно.
Октомври – сладост, страст и красота!

Защо те имам в себе си – Сърце,
защо Творецът сложи те и в мене?
Без теб ще бъда лек като перце,
без грохота ти блъскащ, непремерен.

Ти правиш ме да съм незнайно друг –
да мисля съпричастно и тревожно.
Вина да чувствам, вместо да съм груб.
Да бъдеш празно, не е ли възможно?

А има хора, сякаш без сърца
и те живеят, дишат и говорят.
Но винаги са с ледени лица –
не се терзаят, вътрешно не спорят.

Не искам те, защото ме болиш,
аз казвам ти го смело и направо.
Макар да знам, ще ме унищожиш –
двигател мощен на любов, отляво!

Зеленото – цветът на мекотата,
разстлала се сред пролетната шир.
Зеленото обагрило гората –
убежище на животворен мир.

Зеленото – ливадите, полята,
танцуващите майски ветрове.
Зеленото – покрило планината,
събудена след тежки ледове.

Зеленото – очите на момиче,
погалило със нежните ръце,
листата на разцъфнало кокиче,
завито с мартенските снегове.

Зеленото – прозиращо в блатата,
във морски водорасли и цветя,
обвили с красотата си водата
на юнски, разлюлени езера.

Зеленото е символ на живота,
на въздуха, изпълнен с чистота.
Това не просто цвят е, а природа –
докоснала се в нашите сърца!

Понякога потрепвам като лист –
откършен лист, сред вятърния полъх
на августовски неочакван бриз,
погалил вечерта широкопола.

А някога съм толкова разбит –
размазан, ала няма чук наблизо.
От болките, от раните пропит,
портал за отчаянието – „Влизай“!

Но някога съм толкова сърцат –
с надежда пълен, окрилен, върховен.
И всичко живо прави ме богат,
а болката е ехо, бегъл спомен.

Понякога и някъде, и там,
преплитат се дихания и вопли.
Гарнирана е смелостта със свян,
размесва се страстта в сълзите топли!

Богата си, на всичко си богата –
гори, градини, планини, реки.
С природа уникална на земята
закърмени са нашите души.

Богата си с Родопа и със Рила,
с дъха – обвил вековните гори.
С водите натежали с мощна сила,
родени там от древните скали.

Богата си с полетата си китни
на Тракия, покрити с вкусен плод.
Със пещери потайни, първобитни
и с равнината Дунавска – без брод.

Богата си с Балкана по средата,
укривал воеводи и бойци.
В сърцата носим те – добра и свята,
окопите са твоите дворци.

И щом се люшне вятърът ти хладен,
в ума ми зашумява майчин стон.
Да имам те, това ми е награда.
Българийо, целувам те с поклон!

Нелеко беше времето, но нужно
да осъзнаем канската ти мощ.
Земята е материя нечужда,
с която сме ведно – и ден, и нощ.

Защото както майката, бащата,
кодират с гени нашите тела.
Така и ти разтупкваш ни сърцата
и в плен сме твой, жадуващи следа.

Велика си била, но и страдална,
печелила си битки и войнu.
Почерняна, поваляна и кална,
поробвана, разсичана дори.

Но после си се вдигала отново
със силата на непокорен лъв.
Запазила и вяра, но и слово,
в живота вкопчена като във стръв.

Усещам мъката ти спотаена,
аз чувствам го – във вените тупти.
Но в моите очи си несломена
и нека дните ти са по-добри.

А корените ни са впити в тебе,
затуй сме длъжни да те възродим.
Понякога и болка в нас да стене –
обичаме те и благодарим!

Ти пътищата беше извървял
на клетата поробена Родина.
Попивал беше студ и дъжд, и кал,
под теб земята ставаше на глина.

А делото ти няма еталон –
по сила, невъзможно за стотици.
Духът ти е под всеки стар заслон,
а висините ти не са за птици.

Отде я взе – кажи ми, смелостта
моралът – тъй невиждан и нечуван?!
Великото във теб е доблестта –
със златото дори не се купува.

Когато зърна сините очи,
косите руси, мощната осанка,
проблясват сякаш хиляди лъчи!
Не хвърляш под небето даже сянка.

Дали човек си бил или светец,
се питаме, подобно стадо блудно?!
На тази длан земя, ти си венец,
на тоз народ си съвестта пробудна!

Откривам те във вярата си земна,
в надеждите за утрешния ден.
Духът ти в нас е – пареща нетленност,
която ме превръща в несломен.

Наричат те поет, икона, воин,
учител, вдъхновител, даже луд.
Сърцати бяха твоите идеи
и блянове – на другите напук.

От жертвеност душата ти гореше
в ищах за свобода и благодат.
Мечтата в дело – туй съдба ти беше,
познат си по широкия ни свят.

Ти факел бе разпръскващ светлината
с лъчи от смелост, гордост и любов.
Аз чувам твоя вик във тишината
и изстрелите в бой с неистов зов.

Очи затварям и си пак пред мене,
тъй снажен, непокорен, пълен с мощ.
Велик човек си бил – от друго време,
разсичащ съдбините като с нож!

Вдъхновено от песента на Ваня Костова – „Нека бъда твоята есен“

Позволи да съм твоята есен,
не защото изтляло е лятото,
та макар че с прощалната песен,
птици тука събират се, в ятото.

Аз го знам, ще харесаш премяната
във оранжево-жълти листа.
С цветове, натежали в поляните
от купчини с любов в семена.

Ще събирам от зрялата ръж,
в слънчогледови пити ще търся,
пак следите от слънце и дъжд.
Мойта есен по теб ще разпръсна!

Отде го взе пронизващото чувство,
бълбукащо във теб като вулкан?
Една е думата за теб – изкуство,
пропито със магия, чар и плам.

От думи, с ум – кинжал създаваш песен,
от всяка буква – бляскава искра.
Понякога си в пътя ми нелесен,
понякога се раждаш във сълза.

Сълза от болка и сълза от радост,
сълза от адски гнет или от смях.
Във силата откриваш късче слабост
и в мощ превръщаш слабостта без страх.

Аз знам, че думите ти ще се помнят
и ще се пеят, тук – на таз земя.
Дори с парчета от строшена стомна,
способен си да сътвориш мечта!

Отново събрахме се всички сега –
звънецът училищен пак ни зове.
Септември е – носим в ръцете цветя
и тук сме със жадните си умове.

Учители, ние ще бъдем добри,
защото сте наша любов и закрила.
И нека от радост са ваште сълзи –
в душите ви има и воля, и сила!

Така, че да стигнем със вас висоти,
безценно е знанието, което
ни давате, тъй се изграждат съдби –
ще бъде и трудно, ще бъде и леко.

Дойде час, щастливи да се поздравим,
макар, че уроците чакат ни нас.
Но ние ви вярваме, ще устоим
по пътя, през който сме заедно с вас!

Думите са като бели птици,
думите отлитат на мига.
Те не се подреждат върху жица
и не се събират на ята.

Те проблясват в пръски на водата
и се крият между две крила –
пеперудени през май, когато
се разлистват дъхави цветя.

Думите заспиват под листата,
за да пият утринна роса.
После като пара в небесата
литват, сътворили чудеса.

Думите се раждат, щом обичаш,
думите се скриват, щом боли.
Те кинжал са, ако се заричаш
и мечта, когато нощем спиш.

Всяка дума има своя тайна,
има заклинание и код.
Сътвори от думите омайност.
Превърни ги в сладострастен плод!

Акростих – призив, написан по повод инвазията на Русия в Украйна

Сега е вече пролет, ала сякаш,
По-другояче някак се усеща.
Реките губят своята прозрачност –
Едва ли помнят първите си срещи?
Така започваме го отначало,
Единственият смисъл да живеем.
В душите ни кога ще бъде бяло?
Откакто жив съм мътно все се лее.
Йезуитски мисли лудо ни просмукват.
Намират в нас убежища тревисти.
А толкова ли трудно е от утре
Трънливите пътеки да почистим? –
Авгиеви са нашите обори!!!

Под твоето небе се раждат песни,
любови се завихрят и мечти.
Жужат пчели над цветовете нежни,
погалени от майските лъчи.

Ти, прелести си скрила чудновати –
загадките под каменни реки,
сред сенките на смърчови палати
и в тучните поляни и треви.

Пътеките ти, сякаш броеници
обгръщат ширно твоята снага.
Просмукана от звуците на птици,
унесени безспирно във игра.

Омайваш с красоти, лекуваш с волност,
изпълваш умове с покой и блян.
Даряваш прелестите си покорно
и щедро – не изпитваш капка свян.

Затуй те моля с цялата си нежност –
с обятията си да ме дариш!
Във моята душа гори копнежност
и с благост искам да ме упоиш!

Отидох сред Звездите обругани,
останали без капка светлина,
превърнати в отчупени кристали
със кратери от адска самота.

И там ще се обвия във безкрайна,
космически разнесена тъга,
протегнала прегръдка, без да зная –
защо и накъде, и докога?

Пътувам по неземни магистрали,
сред дупки черни и рояк звезди.
Разчупил съм окови – разпиляли,
стотици развълнувани дъги!

Ела, не тръгвай, че боли ме,
не чуваш ли, ела!
Извиках силно твойто име,
нима не чу гласа?

Със теб си тръгва радостта
ми и тръгва си смеха.
Остават само тежки рани,
стопи се любовта.

Не ме захвърляй и забравяй,
това ще ме срази.
От любовта не се отказвай,
че адски ще боли.

Затвориш ли към тебе Рая
за моята душа,
самотна ще кръжи в безкрая,
ще търси вечността…

Нека Слънцето да те извая,
с четка и бои от светлина.
Ласките ти нежни да омаят,
дебрите на моята душа.

Слънчева, преследвай цветовете,
дето се родиха с пролетта.
Сред лъчи догонвай ветровете
в майски ненагазени поля.

И водата си събирай с шепи,
в извори с кристална хладнина.
Със очи от красота облети,
сладостно огрявай утринта.

Нека Слънцето да те извая,
с четка и бои от светлина,
Няма да го моля, само зная,
видя ли те, чувствам топлина!

Умирах триста пъти, да те видя
и всеки път възкръсвах осъзнал,
как твойта карма – моя дух пронизва
и целият на теб се бих раздал.

Откривах те във сънищата мои,
намирах ключ към тайнствени следи.
Такава остани – вълна в прибоя
и в мен се впивай – в острите скали .

Икона ли си, щом ме възкресяваш?
Та аз съм в твойта власт и в твоя плен.
Дали ти казах … всичко ти прощавам,
единствено да бъдеш ти до мен!

Обич моя синеока,
разтуптяна до несвяст.
С твойто синьо съм високо
и свободен в твойта власт.

Ти, загадъчно незрима,
разпиляваш страст безмерна.
Като младо руйно вино –
буйна, нежна, лековерна.

Остани такава още,
неизвестно дълго време.
Утолявай жадни нощи,
светлина разпръсквай денем.

Ала аз ще се напия –
в сладостта таиш омая.
Неочаквана стихия,
дето безразсъдство вае.

Засмей се, слънчево момиче,
че тебе този свят обича,
затуй по скулите ти меки
чертае алени пътеки.

В сърцето топлина ще имаш,
за да надвиеш всяка зима,
която дръзне да докосва
плътта ти, а това ще коства

превръщането ѝ във пролет.
И даже дълго да се моли,
ще се стопи и ще изчезне
със ехото на неизбежност.

А ти си остани такава,
дори незнаеща пощада.
Обръщай в пролет ледни зими,
защото с март си несломима!

До теб се доближавам, моя пролет,
дали ще те дочакам, питам аз?!
Да видя пак игриви птици в полет
и извори със блясък на елмаз.

Да видя как разцъфват пак овошки
и как ухае на лилав зюмбюл.
Сънувам те във зимните си нощи,
жадувам за зеления ти тюл.

И нека пак очите ми да зърнат
поляните обсипани с цветя.
Реките пълноводни да обгърнат
наскоро избуялата трева.

Как липсва ми усмивката ти блага
и топлата прегръдка на южняк.
Дели ме едномесечна преграда,
да пия от насладата ти пак!

Оставям ви сърцето си на тръгване
към бури от нечакани обиди.
Сред парещите въглени пробили
крилата ми, мечтаещи за сбъдване.

Кажете всичко, що сте наумили –
съдбата със перце не гали никой.
Затуй преглъщам злост, вина и кикот,
дори да се разкъсат мойте жили.

Стъпете върху мен като в тревата,
но знайте, че със корени дълбоки
аз впил съм се, така че и жестоки
да бъдете, пониквам от земята!

Открий ме там, където две вселени
докосват се и раждат светлина.
Където руква изворна вода
и две стихии вият несломени.

Открий ме там, където слънчев сноп
пробива непрогледната тъма.
Където млада утринна роса
се стапя бързо в летния живот.

Открий ме във окото на орел –
там, горе висините покорявам.
Открий ме, сам не мога да оставам –
тъй нужна си ми за да бъда смел!

Нима сме до бездушие обръгнали –
цветята вече трудно разпознаваме.
Кога ще дойде нашето разсъмване
със изгреви на парещите блянове?

Нима от битовизмите забарвихме,
какво е да се радваме на хòрата!?
В житейските си страсти все пропадаме –
в безвремие на завистта и злобата.

А толкова е лесно да обичаме
и да благодарим, че съществуваме.
Във истинското трябва да се вричаме
и с вярата в доброто да празнуваме!